Фернандо бе седнал на верандата и слушаше музика. Нашето посещение го изненада, но скоро след пристигането ни, започна да отговаря на въпросите. “Пристигнах тук около 1960 г. Една група дойдохме, за да започнем нов живот. Ловът ни се отдаваше лесно, животните бяха почти опитомени”, разказва той.

Погледнах го. Никой не знаеше със сигурност на колко е години – вероятно около 80. Със сигурност обаче знаем, че той е най-възрастният човек в тези 370 квадратни километра в еквадорската джунгла, които са дом на племето Сани. Фернандо е имал възможността да види девствените гори в джунглата и в началото на 2000 г. е поставил началото на екотуризма в този район. Докато не дошли петролните компании.

“Те дойдоха след няколко години и започнаха да плашат животните. Нашето племе избра да развива туризма, да запази джунглата, да запази духа”, казва Фернандо.

По това време се разхождахме с лодка по река Напо, която тече на изток от Андите и се влива в река Амазонка в Перу. Голямата тропическа гора в региона се слави като една от най-богатите с биоразнообразието си в света. Точно тук един срещу друг са се изправили двата начина за препитание на местните – петролът и туризмът. Фернандо разказва колко оферти са получили от големи петролни компании за проучване на района за нефт. Натискът се увеличава с всяка изминала година.

Младият ни водач Виктор постави въпроса в прав текст. “Общността ни е разделена – едната група подкрепя концентрирането ни в туризма, другата иска да кажем “да” на петролните компании”, казва Виктор. Бреговете на Напо са осеяни с общности, които харчат парите, които получават от петролните компании. В тези райони има големи резервоари за съхранение на нефт, а на брега са закотвени плавателни съдове с ерозирали мощни двигатели. Чистите тропически гори са заменени с тънък слой прах върху мърлявите нови сгради.

Продължаваме навътре в рамките на националния парк Ясуни, което до скоро е било немислимо. През 2013 г. президентът на Еквадор Рафаел Кореа позволи навлизането на 650 кв. км в парка. За хората от племето Сани това е ключов момент, тъй като земята им прекосява границите на парк, в който е известно, че има залежи на петрол.

Виктор искаше да ми покаже колко изумително красиво е в неговото “у дома”. “Обичам тази гора. Мразя мисълта, че мога да я изгубя”, казва той. На следващата сутрин станахме в ранни зори и тръгнахме по езерото в търсене на анаконди в тръстиковите масиви. И по пътя си видяхме многоцветни птици аракари. В далечината чухме стоновете на бисер маймуни (най-големите маймуни, срещани в Америка).

Виктор пропусна да ми спомене нещо още в началото – зрението му беше отвъд човешкото, а слухът му не пропускаше и най-слабия звук. Когато каякът ни навлезе в гората, той започна да ми превежда всеки звук, който чуваше. “Има един вид вълнисти маймуни”, каза той и започна да имитира с необичайна точност звуците, които издаваха.

Дърветата бяха обгърнати от растящи папрати, орхидеи и бромелиади. Виктор започна да скърца със зъби, очевидно в отговор на нечие присъствие. “Златист лъвски тамарин”, прошепва той и тихомълком напуска района, а ние забелязахме съвсем наблизо златистата маймуна. Колибри профуча толкова бързо покрай ухото ми, че дори не успях да го видя. Усещах как въздухът трепери. С напредването на деня ние добавихме към срещите си черни тамарини, а нощни маймуни надничаха плахо от една дупка в дървото. Прекарахме един час по дърво, докато Виктор насочваше погледа ми, за да успея да видя най-малката маймуна в света – мармозетка пигмей – тялото й е едва 15 сантиметра.

Слънцето залязваше, денят отминаваше, а ние тръгнахме към каяците. Внезапно Виктор дойде при мен и ме дръпна “Хайде!”. Тръгнахме безшумно, доколкото е възможно да се движим безшумно в джунглата. Тъмна завеса се спускаше в джунглата, няколко златни лъча докосваха върховете на дърветата. И точно там я видяхме кацнала на един нисък клон – огромна птица с червен клюн. Това беше най-невероятната гледка, но само за няколко секунди. След това вече я нямаше.

“Curassow Salvin!”, каза Виктор. “О, ти си толкова щастлив! Орнитолозите идват тук от всички краища на света, за да я видят. Един от тях е идвал тук цели 27 пъти, но никога не я е виждал”, сподели ми той. А ние днес бяхме толкова близо до 42 много редки и застрашени видове животни, че можехме да ги пипнем с ръка.

*По материали на “Гардиън”.