Разказвачи на приказки все още омайват слушатели с удивителни истории от далечни времена и досущ като Шехерезада могат да разказват в продължение на 1001 вечери една-единствена приказка. Тази 1000-годишна професия все още съществува само на едно море разстояние от европейския бряг – в Мароко, макар и вече да е заплашена да бъде погубена от съвременните технологии и нарасналата грамотност на населението. В продължение на столетия разказвачите са били едно от най-популярните развлечения за населението, което в по-голямата си част не е можело да чете и да пише и жадно е поглъщало интересните истории.

Сред шумната и весела многохилядна тълпа, изпълващата с живот най-натоварения и жизнен площад в цяла Африка – „Джема ел Фна“ в Маракеш – разказвачите, които почти винаги говорят на арабски, вече са все по-трудни за забелязване. Много по-лесно е да забележиш акробатите, които правят 3-етажни човешки кули и зрелищни салта, змиеукротителите, клоуните, дресьорите на маймунки, певците и шарено облечените артисти. Сред тълпата има и гадателки, както и жени, рисуващи сложни плетеници по ръцете с къна. Всички те се борят да спечелят вниманието на хилядите хора, които всяка вечер изпълват огромния площад в старата част на Маракеш, и да спечелят някой дирхам.

В превод от арабски името „Джема ел Фна“ може да се преведе като „събранието на смъртта“ заради публичните екзекуции, извършвани там през ХІ век. Днес обаче площадът е изпълнен с енергия и живот. С наближаването на вечерта той започва да се изпълва с хора, които могат да разгледат десетките сергии за плодове и подправки, фургони за фрешове и накрая да се настанят в зоната с павилиони и шатри за хапване, откъдето се носят пушеци от скари и аромати на готвено месо, охлюви и зеленчуци. Изглежда, че „Джема ел Фна“ е любимо място за развлечение на млади и стари. Сред цялата тълпа се забелязват мароканки, както в никаби и забрадки, така и модерно западно облечени момичета. Дори и последните обаче не смеят да показват прекалено много гола плът като рамене, а за деколте и дума не може да става.

Сред големите тълпи, тук или на други места в Мароко, има и нещо, което трудно може да остане незабелязано – „композицията“ от един полицай с по един войник от двете му страни, всички въоръжени с автомати. Такива ни посрещнаха на летището в Маракеш, такива имаше и на всяко място, където се събират много хора. Както ни обясни един от гидовете – това е, за да знаят хората, че могат да бъдат спокойни и сигурността им е гарантирана. Не пропусна да подчертае, че заради това в страната нямало „Ислямска държава“ и джихадисти. Сигурността е един от приоритетите на краля на страната Мохамед VІ, който си е поставил за цел да увеличи значително броя на чуждестранните туристи.

„Джема ел Фна“ е разположен в централната част на стария град – т.нар. медина, и стигането до него е истинско предизвикателство за туристите. Медината в големите градове е сложен лабиринт от безименни малки криволичещи улички, тунелчета, завойчета, по които трябва да се разминавате с натоварени магарета, мотори с кошове и ремаркета и непрестанен поток от хора. Така и не намерихме карта на някои от тези предизвикателни лабиринти. А домакините от хотела в Маракеш любезно раздаваха нарисувани на ръка карти на района около хотела, за да могат гостите някак да го намерят.

Затова пък местните лентяи са открили, че объркващата медина е отличен начин да изкарат лесни пари от туристите. Винаги, когато чужденец изглежда дори малко неориентиран, а това се случва непрекъснато, към него се приближава някой, който настойчиво предлага услугите си да го заведе до мястото, което търси. Дори водачът да не знае къде отива туриститът, започва да гадае и да му посочва разни улички. Не са редки случаите, когато помагачите умишлено показват грешна посока, за да могат „жертвите“ им да се оплетат още повече в лабиринта и в крайна сметка да прибегнат до услугите им. Разбира се, услугата се заплаща, като фиксирана цена няма. Туристът сам преценява колко да остави, но ако сумата се стори малка на водача, той със сигурност ще си поиска още. И не, няма почти никакъв шанс да си тръгне, без да е взел няколко дирхама за услугата си. Успокояващото е, че поне местните натрапници не стават агресивни, а ако някой е твърде нахален, чужденците спокойно могат да се оплачат на първия срещнат полицай и да разчитат на помощта му.

Като се изключи това обаче разходките по уличките на медината са истинско колоритно преживяване. Първото нещо, което прави впечатление, когато тръгнеш по тесните улички, е доста неугледният им вид. Фасадите едва ли са поправяни, боядисвани или облагородявани през последните няколко десетилетия, на места се носи леко неприятна миризма. Улиците са мръсни, но не толкова заради хвърлени боклуци и фасове, а заради дългогодишно наслояване на прах и пепел. Когато се абстрахираш от това обаче започва истинската цветна феерия. Дрехи, шалове, чанти, кошници, музикални инструменти, арабски гювечета, лампи, храна, сладкиши и подправки съжителстват по тесните улички, а от всяко магазинче преливат богато украсени, изографисани и нагледно подредени предмети. По улиците няма място, което да не е заето от магазинче. Цени няма никъде, а всичко струва точно толкова, за колкото си го спазарите.

Голяма гордост на търговците е, че почти всичко се прави на ръка. В широкоотворените ателиета можете да видите в действие шивачи, обущари, кожари, производители на украшения и домакински вещи от дърво, метал, керамика и кост. Затова и на медината може да се гледа като на истински етнографски музей на открито.

В медината във Фес попаднахме на част, отделена за храни, където закланите говеда висяха пред щанда, а под тях гладно се облизваха котки. По щайги на видно място пък бяха вързани нещастни и проскубани кокошки, които очакваха някой купувач да ги хареса. А когато това се случи, те биват колени пред погледа на купувача, който си тръгва с прясно месо от щанда.

С цигара спокойно можеш да влезеш във всяко магазинче, дори и хранително, а само в по-скъпите и лъскави ресторанти не разрешават да запалиш един тютюн. Ресторантите са два типа – като за местни и като за туристи. Вторите са значително по-скъпи и, както изглежда, с доста по-ограничено меню. Основното ястие в тях, например, се свеждаше горе-долу до тажин (месо със зеленчуци в гювече), кускус и шиш кебап – три ястия, подбрани, вероятно, защото най-много се доближават до западните вкусове, но все пак са достатъчно представителни за мароканската кухня.

След разходките по отрупаните със стоки улички и накипрените по покривите на къщите ресторанти, задължителна спирка в Маракеш са мюсюлманското духовно училище или т.нар. медресе, „Бен Юсеф“ и дворецът Баия. От тесните и неугледни улички с кирпичени къщи се телепортираш в един друг свят. Спиращо дъха изкуство, невероятни резби на дърво и камък, гравиране и багри изпълват всеки квадратен сантиметър от стените, тавана и пода. Цветни мозайки, релефни орнаменти, приказно съчетани, пълнят очите и душата. Дори хората, които нямат влечение към изкуствата, не могат да останат безучастни към този колосален творчески и креативен труд, който е коствал много, много време и усилия на създателите си.

Най-големите джамии също са произведение на изкуството, което обаче немюсюлманите могат да видят само надничайки през вратата, тъй като е забранено влизането на друговерци. Поради тази причина във Фес пропуснахме джамията „Карауин“, която е една от най-старите в света и една от най-известните в източния свят. Тя може да събере до 22 хиляди поклонници и приютява, макар и с известни спорове, най-стария университет в света, датиращ от 859 г. Освен „Карауин“ в медината на Фес, населявана от 350 хиляди души, има още около 400 джамии, както ни обясни нашият гид.

Това, което можете и трябва да видите във Фес, е площадът за боядисване на кожи, в който са се наместили стотина корита, пълни с разноцветни бои. Или поне, когато работи. Мястото е напълно обновено, но два месеца след края на ремонта продължава да не функционира, защото местните очакват кралят да дойде и лично да го отвори. Кога ще стане това обаче, никой не знае. Въпреки това в града продължават да функционират други бояджийници и доказателство за това са десетките яркооцветени овчи кожи, наредени да съхнат по различни площадчета и къщи в града.

Не само големите градове обаче имат какво да покажат на туристите. Пътуването из страната е не по-малко колоритно преживяване. Из дълбините на Мароко се крият зелени гористи планини със снежни върхове и дори ски курорти. Зеленината обаче по-скоро е изключение и в повечето случаи я има предимно около реки, очертавайки ясно коритата им. През повечето време пейзажът е каменна пустиня с безброй черни, червени или пясъчножълтеникави хълмове, надиплени един връз друг като фуста на средновековна дама. Сред планините се вият засукани пътища, а упорити реки дълбаят забележителни ждрела, чиито стени могат да се извисяват на 160 метра над водата.

Пътищата се оказаха изненадващо добри, а там, където не бяха, течаха мащабни ремонти. Движението беше слабо, за разлика от градовете, където стотици коли, моторчета и пешеходци се разминават на магия независимо от светлината на светофара.

Пътят ни отведе до кирпичения крепостен град Бен Айт Хаду, който е един от най-ярките примери за архитектурата в Южно Мароко и е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. За да стигнете до града, трябва да пресечете плитката река, която тече край него, като местните са направили две пътечки през водата – една от чували и една от камъни. За по-залитащите туристи 7-8-годишни хлапета предлагат услугите си да ги държат за ръка. Срещу дребно заплащане, разбира се.

Сред малките улички и многобройни стълби работят килимари, както и художници, които рисуват със „симпатични“ бои, появяващи се при нагряване на газов котлон. На малък площад бербери свирят, а туристите могат да се включат в танц, наподобяващ донякъде нашето право хоро. През целия ни маршрут през града се сменяха гидове, които разказват за града и живота в него. Едва 20-ина семейства вече живеят в Бен Айт Хаду, където няма нито ток, нито канализация.

Несъмнено обаче едно от най-забележителните места на Мароко е пустинята Сахара, а преживяването, което си струва да си подарите, е нощ в берберски лагер сред безкрайните пясъци и милионите звезди. Местни казват, че най-доброто място да видите истинската Сахара в Мароко, е районът около Мерзуга.

Високите жълти дюни се виждат от километри на фона на черната равна пустош, която води към тях. Преди да навлезете сред кадифено меките жълтите пясъци, ще трябва да оставите багажа си в колата или хотела и да си вземете топли дрехи за през нощта и вода за пиене. Керваните с туристи обикновено навлизат в дълбините на пустинята малко преди залез слънце, когато температурата е най-поносима, а в пролетните месеци е дори приятна.

Сахара е пълна с изненади от първата до последната крачка в нея. Представата за пустинята е за мъртво място, но сред пясъците има стотици следи от дребни животинчета, както треви. Водачите ни успокоиха, че в района няма змии и скорпиони. Най-голямата изненада беше буйно нацъфтелият в розово храст, извисяващ се над човешки ръст, който ни посрещна малко преди лагера. Оазис нямаше, но това не пречеше да има дръвчета и вода за миене. Оказа се, че запасите на живителната течност са някъде на метър-два надолу в пясъка.

Луксът е последното нещо, което можете да очаквате в берберските лагери. Но за сметка на това пък забавленията са гарантирани – след вечеря във вътрешния двор, постлан с килими, дюшеци и възглавници и осветен от лагерен огън, може да се насладите заедно с 30-40 туристи от цял свят на бербеска музика, да потанцувате с домакините и накрая да се опитате да посвирите на инструментите, които те с охота раздават на гостите си.

Кулминацията на вечерта обаче е нощната разходка сред дюните. Когато блесне в пълния си блясък, Луната осветява като ден безкрайните възвишения, а когато залезе, милиони звезди изпъстрят небето. По-смелите и добре облечени могат да изнесат одеялото си навън в двора и да легнат да спят под безбройните звезди, гледайки как невидимата ръка на природата рисува с четка най-яркия Млечен път, който някога са виждали.

Автор на текста и снимките: ТАНЯ КАЛИНОВА

prev

next