В гръцкия пристанищен град Каламата ме заведе не друго, а любовта. В противен случай надали бих имала смелостта да пропътувам 18 часа от София до това екзотично и китно местенце на Пелопонеския полуостров. Казвам 18 часа не за друго, а защото до там можеш да пътуваш с директен автобус, но аз, разбира се, избрах по-трудния начин – автобус до Атина, престой няколко часа на гарата, след което още 3 часа и половина с друг автобус от гръцката столица до заветната цел – Каламата.

Българите възприемат като доста по-популярни дестинации Солун, Кавала, Халкидики или остров Тасос. Аз обаче бих препоръчала на всеки, който има такава възможност, да отиде на юг. В тази си част нашата съседка е далеч по-екзотична и някак си по… по-гръцка.

За самата Каламата казват, че дори не е най-впечатляващото място в областта Месиния. Никой град или село там обаче не може да й отнеме титлата на столица на най-вкусните маслини – или поне така казват жителите на Каламата. А що се отнася до местния зехтин, гарантирам – наистина е божествен!

След убийствените часове поклащане в автобуса, за които със същия успех бих могла да стигна до Австралия със самолет, най-накрая слязох в Каламата. В същия този момент, освен нажежения въздух, ме лъхна и спокойствието на това място. За по-малко от денонощие бях сменила тотално климата на потъналата в дъжд, бързащи хора и трафик София с този на слънчевата, приветлива и толкова лежерна Каламата.

Това, което ме грабна от раз, бяха малките павирани улички в старата част на града, притиснати от двете страни от равни, спретнати двуетажни и триетажни сгради в бяло, лимонено и небесносиньо. Истинска мечта! Хотелът, в който бях отседнала, също се намираше на такава уличка, като от едната страна на балкона си виждах зелени хълмове, а от другата – новия център. Отсреща пък, на няколко крачки разстояние, си имах двама приятели – възрастни мъже, които сутрин си пиеха кафето, а следобед играеха табла на балкона на отсрещната сграда и не пропускаха да ми се усмихнат и да ме поздравят за “Добро утро!” или за “Приятна вечер!”, когато се подавах през прозореца.

Назад към миналото

Истината е, че централната част на Каламата не се различава особено от тази на някой провинциален град в България. Тя е изпъстрена с кафенета, ресторантчета и барчета, има си фонтан в единия край, а през лятото можеш да луднеш, защото там се изсипва половината град и от всяко заведение се чуват емоционалните разговори на висок глас на местните жители.

На мен обаче повече ми е на сърце старата част. Като човек, който има афинитет към историята, попивах всяко кътче от старата Каламата. Най-страхотното нещо беше, че през деня имах време, което прекарвах напълно сама в разходки и откриване на нови интересни места.

Така, съвсем случайно, една сутрин попаднах пред женския манастир “Св. Константин и Елена”. Бях наясно, че няма как да вляза, тъй като на температура над 30 градуса бях сложила къси панталонки и потник. През отворената порта обаче се загледах в невероятната градина на манастира, сред която се намираше и ниска, малка черквичка.

Една възрастна жена, която току-що беше приключила молитвата си и се канеше да тръгне обратно към вкъщи, ме завари да надничам през вратата и ме попита дали искам да вляза и без да дочака моя отговор, извика игуменката. В крайна сметка, макар и неподходящо облечена, успях да прекрача прага и поне да разгледам красивата градина, въпреки че игуменката ми даде позволението си твърде неохотно, като ме наблюдаваше смръщено през цялото време.

По-късно разбрах, че калугерките там са прочути из цяла Гърция със своите тъкани копринени кърпи. Аз самата вече имах като подарък такъв шал, но едва след като си тръгнах от манастира научих, че той може би е излязъл от ръцете на някоя от възрастните жени, които срещнах в манастира.

В близост до него се намира друго място, което задължително човек трябва да посети – катедралата Ипапанди. Тя отново е в старата част на града, разположена сред голям площад.

Това, което ми направи впечатление в Каламата, е че фасадите на черквите са напълно различни от нашите, въпреки че гърците също са православни християни, като нас. Там обаче прозорците на свещените сгради имат малко мавритански стил и до някаква степен напомнят на католически храмове. Може би това е спомен от десетките завоеватели, които са минали през Каламата през вековете, като се тръгне от спартанците, мине се през венецианците и се стигне до турците.

Няма как да пропуснем и франките, които са оставили в завещание на местните крепост, издигната на хълма точно над катедралата Ипапанди. Всеки може да я посети срещу 3 евро и тази скромна сума безспорно си заслужава, като се има предвид, че от мястото на някогашния замък, от който са останали само руини, се открива вълшебна гледка към целия град и към морето. Там се намира и амфитеатърът, в който през лятото се изнасят представления.

Може би най-голямата гордост на жителите на Каламата е византийската черква “Светите Апостоли”, която е символ на града. На 23 март 1821 г. населеното място е освободено от турците и именно в тази черква се извършва служба по този случай. Тогава гръцките Ботев и Левски – Колокотронис, Мавромихалис, Никитарас и Папафлесис се заклеват, че ще започнат революция и ще освободят цяла Гърция. В крайна сметка малко повече от 11 години по-късно независимостта на южната ни съседка вече е факт.

Ах, морето

Като изключим забележителностите в града, които не са чак толкова много, има още две неща, които човек не трябва да пропуска, ако отиде в Каламата – плажовете и храната.

За морето няма какво толкова да се напише, то просто трябва да се почувства. Плажната ивица е толкова дълга, че покрай нея можеш да пътуваш с автобус около 20-30 минути, а пеша – доста по-дълго време.

Пясъкът определено не може да се сравнява с този на повечето места на родното черноморие – малко по-едър е и с по-тъмен цвят. Водата на Йонийско море обаче е кристално чиста и дъното се вижда дори на няколко метра дълбочина.

Хубавото там е, че не ти се налага да плащаш нито за чадър, нито за шезлонг. Обикновено отделните части на ивицата се поддържат от различни ресторанти и заведения. Разбира се, желателно е където и да седне човек, да си поръча нещо. Но може да караш на една вода и пак да ползваш сянката цял ден.

Предизвикателството да вечеряш с гърци

Няма лъжа, няма измама, да седнеш на една маса с гърци си е истинско предизвикателство. Човек трябва да си приготви поне три часа, за да им смогне на огромните порции и да опита от всички салати, мезета и други вкусотии.

Моето предизвикателство в Каламата беше да ям октопод, приготвен по традиционна гръцка рецепта. Това беше първият път, когато въобще хапвах такава храна. Само като гледах черните пипала, сърцето ми започваше да бие бясно. Трябваха ми 15 минути канене, докато най-накрая го опитам, но се оказа, че си е струвало. Октоподът беше приготвен не като основно ястие, а като мезе – с много зехтин и балсамов оцет.

Като изненада моят приятел ми обеща, че ще ми поръча нещо традиционно, което “страшно ще ми хареса”. Нямах търпение да разбера какво толкова хубаво и непознато са ми приготвили в чинията. След 15 минути чакане с живо любопитство обаче получих не какво да е, а един приготвен по български миш-маш.

Истински рай за чревоугодниците като мен, отишли в Каламата, са местните пекарни. В тях на огромни рафтове са наредени десетки кошници с най-различни сладки и соленки, над които се носят примамливи аромати. На мен любими ми станаха големите пържени гевречета и курабийките с канела.

С едно наум

В края на моята писмена разходка трябва да предупредя нещо – Каламата не е за заклетите туристи, които търсят претъпкани шумни курорти и денонощни забавления. И точно заради това пътуването до там е ценно. В това пристанищно градче човек няма да среща чуждестранни посетители на всеки ъгъл.

Обратното – там може да се смеси с местните и да види как живеят те. В случай, че няма поне някакъв набор от гръцки думи обаче, не е сигурно, че ще може да си общува с тях – повечето хора от средна възраст нагоре не говорят английски. И въпреки езиковата бариера те са приветливи и заразяват със своето слънчево настроение и спокойствие.

Автор: Мина Юлианова