За първи път пристигнах в САЩ през август 2011 г. Бях приет да следвам бакалавърска степен по журналистика в колежа Рамапо в Мауа (Mahwah), северен Ню Джърси, където прекарах следващите четири години.

Пристигнах в навечерието на урагана Айрин, който щеше да се стовари върху Ню Джърси всеки момент и да предизвика свлачища и наводнения из щата. Летищата бяха затворени, а всички занятия в университета отменени. Не беше най-топлото посрещане, което можех да очаквам от новата земя, но пък си казах, че поне ще ми върви по вода.

Знаех, че колежът се намира на 50 км от Ню Йорк и затова бях меко казано изненадан, когато пристигнах в университетски кампус в гората. Нямаше и помен от небостъргачите и задръстените улици, които бях гледал по телевизията. Очаквах бетонната джунгла на Манхатън, а попаднах в… ами, в истинска джунгла.

Бусът, който ме посрещна на летището, едва не блъсна няколко сърни, които пресичаха пътя пред общежитието. В последствие се срещнах и с другите животински обитатели – зайци, катерички, еноти, мармоти, патици. Два дни по-късно видях и мечка! Животинчето съвсем кротко и спокойно се разхождаше оттатък улицата посред бял ден без въобще да се притеснява от присъствието ни.

Второто нещо, което ме изненада, бяха хората. Всички бяха изключително любезни и отзивчиви. Служителите в университета прекъсваха работата си и излизаха от офисите, за да ме заведат до сградата, която търся. Непознати хора, с които се разминавам, ми се усмихваха и ме поздравяха. Започнах да се чудя дали не съм се изцапал или сложил някоя дреха на обратно. Когато пресичах на пешеходна пътека, колите спираха, докато все още бях на тротоара, което водеше до недоверчиво учудване от моя страна.

Часовата разлика беше голяма – седем часа ме деляха от приятелите и родните ми в България и беше трудно да намеря време, през което да разговаряме. За сметка на това метеорологичното време е почти същото като у нас – едно нещо по-малко, с което трябва да свиквам.

Американската кухня – всичко накуп

Това, което ме впечатли най-много по отношение на храната, беше разнообразието. Американската кухня не се слави с традиционните си ястия, но за сметка на това е взела най-доброто от цял свят. Дори в училищната столова се намираха ястия от Италия, Китай, Индия, Мексико и Карибите. Изненада ме и големият брой заведения и вериги за бързо хранене, както и редицата марки шоколади, бонбони, кексчета, дъвки и какво ли още не.

Има обаче едно американско ястие, което се откроява ярко в спомените ми – Philly cheesesteak. За първи път опитах сандвича с телешко и разтопен кашкавал след един дълъг ден, прекаран в лекции и учене без храна. Не знам дали беше само от глада, но беше едно от най-вкусните неща, които съм опитвал. Веднъж дори отидох до Филаделфия с основната цел да опитам автентична версия на сандвича.

Ако нямаш автомобил, си в капан

Животът в университета беше приятен, спокоен и безопасен (като изключим евентуалната опасност от мечки). Всичко беше чисто и подредено – през зимата всички алеи бяха почистени от снега, а през пролетта се появяваха лехи с цветя и цъфтяха разкошни магнолии. Всичко това обаче омръзваше бързо – едни и същи хора, едни и същи места.

Затова започнах да излизам от университета и да пътувам възможно най-много. Това обаче се оказа трудна задача. В Щатите всички шофират навсякъде и когато си без автомобил, си като в капан. Разстоянията са огромни и често няма тротоари. С учудване разбрах, че повечето американци нямат лични карти, тъй като почти всички имат шофьорски книжки, и то от 16-годишни.

За щастие, срещу университета има огромен природен резерват, който често посещавах, за да тичам или да се разхождам с приятели. След кратко катерене се стигаше и до Ястребовата скала, от която се виждаше кампуса на колежа, а в ясно време и Ню Йорк.

Истински индиански вожд преподава в университета

В подножието имаше свещена земя на индианския народ Рамапо, на което е кръстена местността и колежът. Индианците поддържаха добри отношения с училището и техният вожд често изнасяше лекции и посещаваше събития в кампуса. Така успях да науча много за тяхната уникална култура, интересна история и предизвикателствата, с които се сблъскват днес.

 

Индианците определено не отговорят на типичния стереотип, който изниква в умовете на повечето от нас. Не живеят в палатки и не носят кожи и шапки с пера (освен по празници и церемонии). Напротив, ходят на училище, работят, живеят в къщи с дворове и шофират – естествено, че шофират. Наброяват около 5000 души, като повечето живеят в северен Ню Джърси или в щата Ню Йорк.

Това не значи, че са далеч от корените и културата си. Организират церемонии и провеждат класове по местния си език – Munsee. Като повечето индиански племена в САЩ, Рамапо провеждат годишен фестивал пауау (pow wow), в който се събират, за да пеят, танцуват и празнуват културата си.

Празникът на Рамапо се провежда веднъж годишно – обикновено през септември. Датата и мястото може да са различни, а аз разбрах за събитието от фейсбук страницата им. Идеята на фестивала е да се съберат хората с общи корени на едно място и да отпразнуват културата си, както и да запознаят останалите с нея. Държат се речи, извършват церемонии и молитви, пеят и танцуват. Този празник не е характерен само за Рамапо – много други племена из Щатите организират подобни събития веднъж годишно. Тук искам дебело да подчертая, че този фестивал не е показателен за всекидневния живот на индианците. Това се случва само веднъж в годината.

Трудностите, с които се сблъскват индианците, са много. Основното предизвикателство е дискриминацията и расизмът, които се проявяват под различни форми – от подвиквания на улицата до представянето им в медиите.

През 60-те и 70-те години голям производител на автомобили с завод в Мауа изхвърля поетапно огромно количество боя и токсични отпадъци в земите на Рамапо, като замърсява водата и почвата. Голяма част от местните жители страдат от здравословни проблеми и до днес.

Друго предизвикателство, срещу което се изправят, е признаването им за индиански народ от федералното правителство на САЩ, макар че вече са признати на щатско ниво. Официалният статут носи автономност и редица облаги. Тук има пръст Доналд Тръмп (още преди да влезе в политиката), който лобира против промяната на статута под претекст, че това ще доведе до хазарт и организирана престъпност в региона. Според индианците, обаче, той просто се страхува от конкуренция на бизнеса си в Атлантик сити.

Ню Йорк – тръпката да обикаляш между небостъргачите

Другата ми любима дестинация беше Ню Йорк. Всеки път, когато имах възможност, хващах автобуса от кампуса и след един час се озовавах в най-големия и жив град на САЩ. Беше хубаво да се разнообразя от еднообразието в колежа и да се потопя в какафонията на града. А в Ню Йорк винаги има какво да се прави – музеи, библиотеки, паради, барове, ресторанти, театри, паметници, круизи и какво ли още не. Всеки път откривах нещо ново и правех нещо различно и всеки път се прибирах пълен с впечатления.

High Line – парк върху метрото

Едно от любимите ми местенца беше паркът High Line – построен върху неработеща линия на метрото, която минава над улиците на Ню Йорк. Идеална възможност да усетиш пулса на града, докато всъщност се разхождаш из цветя, храсти и произведения на изкуството.

High Line е построен върху влакова линия, която минава над града. Линията е разположена на подпори като мост. Под нея минават улици и тротоари. Затова ми харесва толкова много – можеш да си горе сред зеленината и все пак да си част от трафика и суматохата на града.

Линията не е използвана по предназначение от 80-те години на миналия век. Доколкото знам, местността около нея западнала и станала център за наркотици и престъпност. Преди десет години отварят парка с идеята да облагородят района около него.

Освен растителността по продължението на парка има скулптури и инсталации на различни артисти. Често там се изнасят представления и програми, има музика и организирани турове. Паркът е абсолютно безплатен за всички посетители и има няколко входа по дължината на линията.

През по-дългите ваканции, пътувах и до други места в САЩ, тъй като исках да видя и усетя възможно най-много от страната, докато имам възможност. Отидох до Ниагарските водопади, Калифорния, Вашингтон, Лас Вегас, Флорида, Гранд Каньон и горещо препоръчвам всяко едно от тези места.

В университета бяха доволни от българите и търсеха наши студенти

Начинът на образование ми се стори нестандартен и ми допадна. Не съм учил в български университет, но представата ми винаги е била за застаряващи професори, които четат дословно лекции пред стотици студенти.

Занятията в САЩ бяха тотално различни – преподавателите бяха ентусиазирани, а класовете малки. Обучението ни включваше проекти, презентации и дискусии. Често работехме по групи и понякога ходихме на екскурзии.

През четирите години, през които учих там, се запознах и сприятелих с редица хора. Голяма част от тях бяха чуждестранни студенти и идваха от други краища на земята, като Непал и Монголия. Имаше и доста българи, тъй като колежът беше доволен от нашите постижения и активно търсеше потенциални студенти. Когато американският начин на живот ни идваше в повече, се събирахме в нечие общежитие и се забавлявахме по нашенски, както само ние си можем…

Автор: Александър Василев